8 ноември 2015 г.

Непреодолимото препятствие

Какво се случва, когато неудържима сила срещне непреодолимо препятствие? Като цяло конфликтът се корени в двете предположения: че съществуват неудържима сила и непреодолимо препятствие. От една страна за неудържимата сила няма нещо, което да я възпре, а от друга няма сила, която да се справи с непреодолимо препятствие. Това е един класически парадокс, с който, за радост на някои, ние няма да се сблъскаме.

След патакламата около финансовото министерство и желанието на министъра да отреже поне част от специалните привилегии в МВР, достигнахме до очакваната развръзка. За много от нас, с огромно съжаление трябва да отбележа, тя не е изненада, а е кулминация на водената от кабинета политика. Не защото министерският съвет успя да постигне съществен пробив, а точно обратното – направи поредната голяма крачка назад[1]. Проблемът се корени по-дълбоко от конкретните поводи, и дори доста под непремерените заявки на Владимир Горанов, а именно във волята на управляващата коалиция. Макар и прибързано, и неструктурирано, желанието на финансовия министър да намали тежестта върху бюджета от страна на МВР беше очаквано и необходимо. Ясно е, че в хазната просто няма пари, няма достатъчно средства за погасяване на плащанията по всички разходно-покривни системи (здравна и социална) и едновременно с това за финансиране на свръхраздутите бюджети на държавната администрация, МВР и МО. От друга страна Горанов подхвърли една златна възможност за управляващите, но те предпочетоха да не се възползват от нея.

Насред полицейските протести, законни или не е без особено значение в случая, можеше да бъдат мобилизирани ресурсите на Министерския съвет и да бъдат проведени няколко важни промени. От една страна можеше да бъде планиран съставът на МВР, така че да бъде намалена значително административната тежест, като спестените пари да бъдат използвани за капиталови разходи. В момента разходите за заплати в министерството попиват целия ресурс и на практика не остават никакви финанси за техническо обезпечение на работата му[2:стр. 12]. От друга страна можеше да бъдат извадени всички несвойствени за полицията дейности и да бъдат дадени за управление на съответните отговорни министерства. Няма логична причина да се смята, че болницата на МВР, дори предполагайки, че трябва да продължи да съществува, трябва да е подопечна на самото министерство. Специализираните лечебни заведения за полицията и военните, освен че могат да бъдат обединени, също така е нормално да бъдат администрирани от здравното министерство. Всички разходи по елекронното обезпечение на МВР също могат да бъдат извадени от неговия бюджет, като необходимите дейности или да се осъществяват от МТИТС (Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията) или още по-добре в отделна държавна компания (под шапката на МТИТС), която да предоставя обслужване за всички държавни структури.

Забележително е, че е всички тези несвойствени за МВР дейности (област на политика „Управление и координация на системата на МВР”) заемат над 10% от бюджета на Министерството на вътрешните работи[2:стр. 8], пари които в противен случай биха могли да се използват за повишаване качеството и количеството на наличната техника. От самото приложение към проектобюджета на министерството ясно се вижда, че общо предвидените капиталови разходи по програмата за борба с престъпността се равняват едва на 20.6 млн. лева, или около 3.5% от общоведомствените разходи[2:стр. 12]! Ситуацията с другите направления (пожарна безопасност, охрана на държавната граница) е сходна. За сметка на това „Информационно осигуряване и административно обслужване” поглъща невероятните 92.6 млн. лева[2:стр. 20], „Медицинско обслужване” – 11.8 млн. лева[2:стр. 21] и не на последно място „Научни изследвания и разработки, обучение и квалификация” – 18.7 млн. лева[2:стр. 23]! На фона на тези си програми МВР отделя 6.8 млн. лева за „Убежище и бежанци”, разполагаеми на Държавната агенция за бежанците, като капиталовите разходи по това направление са 470 хил. лева[2:стр. 25].

Фиг. 1 Брой полицаи, по държави в ЕС.[5]

Фиг. 2 Брой полицаи на 100 хил. души, по държави в ЕС.[6]

Фиг. 3 Брой полицаи на 100 хил. души, по области за България.***

Видно е, че плащането на възнаграждения в Министерството на вътрешните работи е почти изцяло отговорно за недостига в бюджета му. Тогава е нормално да се търсят начини за намаляване на служителите, чиито задължения не включват пряка ангажираност с основната дейност на МВР. Вместо да се възползва от широката обществена подкрепа и вдигнатия шум обаче, Министерският съвет реши за по-просто да влезе в режим на (вероятно безкрайни) преговори със синдиката на служителите на МВР[3]. Очакванията ми към резултата от тези преговори са доста скептични, имайки предвид, че подобни разговори са провеждани неведнъж, а видима промяна няма. Изглежда, също така, че полицаите не желаят промени в начина си на работа, дори и това да означава обричане на цялото общество да покрива огромната сметка за това.

Хвърляйки поглед към щатната численост на МВР, прави впечатление, че в дирекциите „Управление на собствеността и социални дейности”, „Човешки ресурси”, са заети съответно 1 326 и 4 539.5 души*, докато в Медицинския институт, Научноизследователския институт по криминалистика и криминология и Института по психология на МВР, общо са заделени 1 274 работни места. Академията на МВР пък дава работа на 592-ма души. Общо за тези дейности по обучение, медицинско обезпечение и административно обслужване се заделя щат от 7 731.5* места при обща численост 49 692.5* щатни позиции[4], или внушителните 15.5%! Към момента на подготвяне на този материал не е налична национална статистика за това колко от предоставените места в другите дирекции се заемат от униформените служители на МВР и колко са заети по поддържащи дейности, за сметка на това справка в евростат сочи, че дялът на униформените полицаи е близък до средното за Европейския съюз. Според европейската статистическа агенция броят на униформените служители (за 2012 г.) е малко над 28 хиляди души[5], което прави малко под 400 полицаи на 100 000 души население[6]. Тези данни показват, че от целия щат на Министерството на вътрешните работи заетите с опазването на обществения ред в МВР са малко над половината служители**. Тогава възниква въпросът, какво правят всички останали?

Винаги, когато е необходимо да бъдат прокарани тежки и непопулярни реформи се опира до това доколко обществото е склонно да ги подкрепи. В конкретния случай с МВР, общественото мнение е като цяло силно консолидирано около тезата, че така просто не може да продължава. Всяка промяна, внасяща малко повече прозрачност, и всяка мярка, намаляваща бюджетната тежест в Министерството на вътрешните работи, щеше да бъде срещната с широка подкрепа от обществеността, което от своя страна щеше да ги направи възможни. Управляващите обаче заеха конформистката позиция да не разбунват духовете в редиците на силовите структури.
Оказа се, че правителството не само не е неудържима сила, а МВР е непреодолимо препятствие!

* Става дума за щатни позиции, при които половин щат означава работа на половин работен ден.
** Не са взети предвид служителите в другите дирекции (напр. тези от пожарна и аварийна безопасност), тъй като за тях не е налична подробна разбивка в справката за щатната численост[4].
*** Данните са получени като е разделен общият брой служители в ОДВР/СДВР[4] на населението в съответната област[7].

4 ноември 2015 г.

Прав ти път, другарю милиционер!

Родната милиция ни пази ... e, освен ако не я заплашим с отнемане на абсурдните ѝ привилегии.

Владимир Горанов е един от ярко неадекватните министри в настоящето правителство и съвсем наскоро имахме пореден повод да роптаем срещу действията му. Но днес, със сърце натегнало от мъка и през стиснат нос, трябва да призная, че съм на негова страна. Отсрещната страна е съставът на Министерството на вътрешните работи, който в сряда из цялата страна излезе на незаконни протести против решението на Министерския съвет да одобри бюджет за 2016 година, с който се намаляват изплащаните на служителите при ранното им пенсиониране работни заплати от 20 на 10 и се орязват други социални придобивки.

Това решение дойде изневиделица веднага след приключването на втория тур на местните избори, без дебати и без да бъдат качествено осведомени всички засегнати страни[1]. Най-вероятно това е причината за рязкото покачване на напрежението. Дори и разбираем от политическа гледна точка, този метод на прокарване на фундаментални реформи не води до нищо добро. Въпреки това, самите мерки са добре дошли, макар и силно закъснели. Опити за съкращаване на разходите в МВР започнаха още при първото правителство на ГЕРБ през 2010 година, но като че ли не бяха прицелени където трябва[2]. В министерството продължават да влизат, освен полицията, граничарите, жандармерията и пожарната, още близо 30 други дирекции, както и академия, болница, институт по психология и звено за одити[3] ...

От близо 50 000 служители в МВР, полицаи са малко над половината – 26 500. Каква е бройката на униформените, които вършат това, което традиционно си представяме като „полицейска работа”, аз лично не можах да открия. Съставът на пожарната е 8 400 души, на жандармерията – 2 500, гранична полиция – 6 800 души[4]. И отново в това число влизат както униформените, които карат извънредни смени и пътуват по страната при всяка криза, така и ръководство и администрация. Изън тези бройки са едни други 5 400 служители по останалите дирекции. Всички тези хора имат право на 30 дни годишен отпуск, 120 лева за храна на месец, бонус за прослужено време и получават 20 заплати при напускане на служба (не казвам „пенсиониране”, защото пенсионирани МВР служители продължават да работят по частните охранителни фирми)[5]. Това са привилегии, на каквито никой друг – нито на държавна, нито на недържавна работа – няма шанса да се радва.

Струва ми се, че всеки нормален човек би искал да имаме професионална, добре платена полицейска сила, която да се наслаждава на уважение, докато служи и на спокоен живот след пенсия. За съжаление, в момента редовите ни полицаи не са добре платени, а много от тях са далече от каквото и да било определение за професионализъм. Уважението пък се заслужава с добра работа – не може да бъде дадено a priori, а се губи лесно, особено когато ежедневно пред очите ни са служители на реда в неадекватна физическа форма, незаинтересовани от случващото се пред тях, нежелаещи да изпълняват задълженията си и склонни към дребна корупция. Колегите им от администрацията пък са невидими, неефективни и неспособни да наказват нарушения и да координират работата на униформените така, щото организираната и дребната престъпност да намаляват, а хората да се чувстват сигурни в ежедневието си и да имат доверие на полицията.

Бих застанал зад реформа в МВР, която осигурява следното:

  • Премахване от министерството на всички несвойствени за него дейности – обучение, лечение, одитиране, и пр.
  • Автоматизация на всички възможни процеси несвързани с изпълнение на реална полицейска служба, целяща намаляване на администрацията и подобряване на прозрачността в системата.
  • Строги наказания, в това число изключване от редиците и забрана за заемане на държавна служба в бъдеще, за корупционна или другояче незаконна дейност по всички етажи. Поощряване и защита на служители и граждани, които дават информация за такава дейност (whistleblowers).
  • Рязко подобряване на заплащането за редови служители, придружено от завишане на изискванията за интелектуални и физически способности.

Развитието на казуса с МВР ще едно доста точно мерило за това доколко управляващата коалиция е склонна да прокарва тежки реформи, докъде се простира политическата воля и къде започват отстъпките под натиска на една от най-закостенелите държавни институции. За съжаление, от днешното заседание на Министерския съвет и изказването на премиера е сравнително ясно, че правителството е склонно на немалки отстъпки от смелото, макар и със съмнителна стойност, решение на финансовия министър да увеличи натиска за реформи[6]. Доколкото премиерът е прав, че чиновниците в Министерството на вътрешните работи не може и не бива да бъдат поставяни наравно с редовите полицаи, и над техните колеги по другите административни структури, такова решение е извън задълженията и компетенциите на министъра на финансите. Уви, цялото действие развиващо се пред очите на българския данъкоплатец в последните няколко дена все повече заприличва на театър и оставя впечатлението, че повече се вдига пушилка, отколкото реално да се планират и изпълняват реформи.

Наясно съм, че в МВР има много почтени, отрудени, интелигентни и способни служители, които заслужават цялото ни уважение, защото обичат родината и искат да пазят законите ѝ с цената дори на живота си. На всички останали – едната четвърт, които чрез синдикатите ни заплашват, че ще напуснат, ако не бъдат изпълнени изискванията им[7], казвам:Прав ти път, другарю милиционер! Ние и без това не те искаме!

28 октомври 2015 г.

По тънката лайстна

В данданията около изцепките на Волен Сидеров и хаоса в провеждането на местните избори, една изключително важна тема беше едва зачекната в медийното пространство, а именно проектобюджетът за 2016 година и изпълнението на консолидираната финансова програма на правителството за тази година. Докато телевизиите си подхвърлят кадри на полуадекватната физиономия на лидера на Атака и в предаването „Референдум” по БНТ се чудеха що за организация на избори е случващото се, както и разбира се фундаменталната тема кой бил виновен и кой какъв изборен кодекс бил приел през 2011-та година, финансовият министър остана почти изцяло засенчен.

Според министър Горанов актуализацията на тазгодишния бюджет е неизбежна и е необходимо да бъде повишена разходната част с допълнителни 880 милиона лева, заради липса на реформи в силовите ведомства! Това са около 0.8% от годишния БВП на страната! Въпросът е, защо когато е планиран бюджет със значителен дефицит и има известно преизпълнение на приходната част, което за съжаление се топи с плашещи темпове, то не се използва за намаляване на дефицита, а дори напротив – планират се допълнителни разходи. Обяснението на финансовия министър:

По една или друга причина, не успяхме да го постигнем ... В края на краищата аз още от март месец на 2015 г. алармирах, че темповете, с които се правят тези промени, не са задоволителни, но поех и ангажимент, че не можем да оставим, защото те нямат вина, редовите служители в отделните системи без заплати през месец ноември и декември поради причина, че политическите ръководства на отделните министерства не са могли, не са искали, или не им е стигнало времето да направят една или друга реформа в посока оптимизация.[1]
е крайно незадоволително и остава неприятния послевкус, че понеже са събрани малко повече пари, то е удобно просто да бъдат похарчени. Въпреки че някои министри не са си свършили работата, то българският народ е длъжен да опере пешкира. Нещо повече, това не са налични пари, а е недостиг – тежест, която ще бъде подхвърлена на работещите в частния сектор и младите хора, навлизащи на пазара на труда. В крайна сметка се очаква дефицитът да достигне 3% или около 2.8 милиарда лева. Опасността от свръхдефицит остава да тегне при всяко неизпълнение на приходната част или прехвърляне на актуализираната разходна част на бюджета. Доколкото миналата година недостигът в държавните финанси успя да достигне невероятните 5.8%, тази година би трябвало да се очаква значително по-консервативна политика на харчене и планиране, която така и не беше осъществена. Още от началото на годината беше заложен значителен дефицит на ръба на позволеното от европейското (и българското) законодателство, без дори да бъде направен сериозен опит за намаляване на разходите. На този фон обещанията за свиване на липсите до 2% догодина звучат някак кухо и не изглеждат особено обнадеждаващи.

Разбира се, за да може все пак да бъдат отчасти омилостивени гражданите, за догодина се обещава увеличение на парите за образование, социална политика и отбрана. Имайки предвид, че и без това социалното министерство е един от основните консуматори на обществен ресурс заедно със здравното и МВР, увеличение на пенсиите с 2.5%, на помощите за новородени и други социални разходи могат да се окажат непреодолима преграда към прогнозирания от МФ ръст от 2%. За капак международните институции изобщо не са така оптимистични към растежа на българската икономика. Явно е, че постъпленията в социалните и здравни системи са недостатъчни, затова е предвидено увеличение на осигурителните прагове с нови 7.5%, което ще притисне още повече частния сектор.

Подушили миризмата на кръв, акулите започват да се навъртат около жертвата. На фона на непремерените харчове КНСБ искат увеличение от 10% вместо предложените 5% за НАП и Митниците. Вероятно, след като се усетят накъде духа вятърът, и други (псевдо)организации и асоциации ще започнат с исканията за по-високи възнаграждения и субсидии. Имайки предвид, че сигурно България е единствената страна в Европа, в която средната заплата в държавния сектор надвишава тази в частния, дори петпроцентово увеличение изглежда прекомерно, особено когато се има предвид, че значително надхвърля очаквания икономически растеж. Няма икономическа логика в това произвеждащите реален продукт в една държава да получават по-малко от администриращите го, това е просто абсурд. Управляващите, в частност ГЕРБ, смело хвърляха обвинения към правителството „Орешарски”, че не може да направи един бюджет като хората, което е вярно... Но изглежда сякаш и те са се пуснали по същата наклонена плоскост на безконтролно емитиране на държавен дълг и харчене на пари, които не са налични и по всяка вероятност скоро няма да бъдат!

30 септември 2015 г.

Седем отговора към антибежанците

След хаоса покрай изказванията на премиера Бойко Борисов и немския канцлер Ангела Меркел в последните дни на тема „гореща точка”, бежанската криза в Европеския съюз отново е на дневен ред. Блогът на Jelev добре резюмира основните положения в размяната на реплики между нашата страна и Брюксел, макар и в леко саркастичен тон, така че няма да отделям повече пространство за целта. Няма да се спирам и на въпросите дали госпожа Меркел беше права да отвори широко майчина пазва за всички бежанци, след което временно да забрави Шенгенското споразумение, дали Унгария разумно вдига бариери по границите на Европейския съюз, нито пък дали Русия или САЩ са „добрите” в гражданската война в Сирия. Тези въпроси са външни за България и не ни засягат чак толкова, а информацията за тях винаги е оцветена от различни интереси и не може много-много да ѝ се има доверие. По-скоро ми се ще да обърна внимание на някои от най-честите коментари за бежанците, които чувам от приятели и познати, и чета по форумите.

  1. Като толкова ти пука за бежанците, защо не си ги вземеш вкъщи? Защо не ги наемеш на работа?

    Повечето хора нито са квалифицирани, нито разполагат със средствата или пространството да приемат у дома си бежанци. Нелогично е да се очаква някаква форма на непосредствено участие, за да има право човек на мнение по който и да било въпрос. Това е едно от малкото неща, които ни различават от животните – умението да разсъждаваме за обекти и събития, които не са непосредствено пред погледа ни.

    Подкрепата трябва да идва от държавата, която предлага убежище, както и от международните институции, посветени на бежанците от войните по света. Тази подкрепа трябва да е адекватна и целенасочена – не само за оцеляването на хората, но и за последващото им интегриране в обществото чрез обучения по български език и за придобиване на други необходими професионални умения. Когато това се случва, е по-лесно и бежанци да бъдат вземани на работа, което впрочем и сега не е рядко явление.

    Разбира се, всеки, който все пак иска да помогне лично, може да го направи – дали чрез дарения („Хуманитарна помощ за бежанците в България” имат фейсбук страница) или чрез участие в доброволчески програми. Това е по-адекватен начин за помощ от предполагаемото подслоняване на непознати у дома от хора без подготовка и възможности ...

  2. Аз пък не искам от моите данъци да се хрантутят някакви пришълци!

    Първо, употребата на изрази като „пришълци”, „нашественици”, „рояци” е типично за фашистката реторика – обезчовечаване на различните. Преди и по време на Холокоста евреите и циганите обичайно са сравнявани с плъхове и други вредители – реторичното обезчовечаване прави по-лесно за публиката приемането на практическото, брутално обезчовечаване на различните, чрез затварянето им в лагери и лишаване от елементарни човешки и социални права.

    Второ, управлението на данъчните постъпления не е (и не бива да бъде) в ръцете на индивидуалния данъкоплатец. Веднъж платени, те вече не принадлежат нему. Все едно да се оплакваш на магазинера от кварталната бакалия, че е използвал част от „твоите” пари да си купи кутия цигари вместо кило банани ...

    Държавата използва постъпленията от данъци за всякакви цели, които е преценила за добри за общото благо – дали за да купува руски самолети, дали за да строи магистрали, дали за да плаща помощи на безработни, социално слаби, пенсионери, и когато се налага, бежанци. Контрол върху харченето на държавния бюджет има Народното събрание, където всеки имащ право на глас е представен. За съжаление, механизмите за оказване на влияние върху народните представители от страна на народа у нас не са добре развити – но това е тема на друг наш пост.

    Трето, немалка част от парите, които се дават за подпомагане на бежанците, идват от международни институции, а не от нашия „джоб”[1].

  3. Баба ми взима 150 лева пенсия, а един бежанец – над 1000 лева помощи! Това е недопустим позор!

    Първо, цената от 1100 лева на бежанец е почти произволно извадена през 2013 година от тогавашния вътрешен министър Васил Маринов. Относително подробен материал за „метода” на изчисление намерих в публикация на Капитал[1] от същата година. Тази сума не се дава на ръка, а се формира от разходи за настаняване, медицински, курсове и прочее.

    Второ, средната пенсия у нас е около 300 лева[2] – това е сумата, която средният пенсионер получава на ръка всеки месец. „Цената” за държавата за издръжката на пенсионера (който в огромното си мнозинство вече има къде да живее, така че помощ за настаняване не би трябвало да е нужна) се формира от тази сума, плюс всички останали видове помощ, която се оказва на пенсионираните граждани у нас – енергийна, транспортна, коледна и т.н. За съжаление, не откривам данни за това каква сума от бюджета се отделя средно месечно за всеки пенсионер у нас – ако някой има достъп, може да помогне тук.

    Във всеки случай, това са две групи хора, които са по един или друг начин уязвими в нашето общество и имат нужда от държавно подпомагане – не е редно да ги поставяме едни срещу други.

  4. Ама тия бежанци половината даже не са сирийци! Защо не си стоят по техните си страни да се бият с лошите и да се борят за по-добър живот?

    В последната година над 1000 души са загинали в директни въоръжени конфликти в следните държави по света: Афганистан, Ирак, Сирия, Нигерия, Камерун, Нигер, Чад, Палестина, Сомалия, Кения, Судан, Пакистан, Либия, Йемен, Египет, и не на последно място – Украйна[3]. Повечето от тези конфликти са с характеристиките на гражданска война – няма директна инвазия от външни сили, срещу които местното население да запаше чифтето на дяда си и гордо да се опълчи. По-скоро фракции от същото местно население се бият срещу други фракции, а по-голямата част от хората са хванати по средата, избивани са и им е отнемано всичко земно, заради принадлежността им към една или друга религиозна или социална общност.

    Възможностите са три – или оставаш на място и гладуваш, или се присъединяваш към една от воюващите сили, за да стреляш по непознати хора в името на нечия неясна икономическа кауза; или бягаш натам, където е мирно и има шанс да живееш човешки. България има привилегията да не е била сцена на военен конфликт от 1945 година насам и изглежда сме позабравили вкуса на ужаса и паническия страх. Аз лично знам какво бих избрал, ако в един красив бъдещ момент феновете на Левски и ЦСКА, например, решат да се въоръжат още по-тежко и почнат да се пуцат по улиците на града и да си обстрелват едни на други стадионите с артилерийски снаряди.

    Така че е нормално да виждаме бежанци от всички краища на Близкия изток и Африка, с всякакъв нюанс на кафява или черна кожа.

  5. Но идват и такива, които не бягат от война, а са икономически мигранти. И като са бежанци, защо идват само мъже, къде са им жените и децата?

    Първото твърдение най-вероятно е вярно, макар че повечето икономически бежанци намират по-лесни начини за придвижване от масово тичане презглава из граничните бразди и укриване от полицията по европейските гари. С този въпрос е редно да се занимават агенциите, издаващи разрешение за предоставяне на убежище – да установяват дали човекът, който кандидатства, наистина е подложен на гонение или опасност в родината си, или просто търси по-добър живот.

    Казвам „просто” – но не е. Изглежда ми много лицемерно точно ние българите да се сърдим на едни хора, че търсят с цената на всичко по-добър живот за себе си и семействата си, при положение че всеки от нас има роднина или приятел, който живее повече или по-малко нелегално в чужбина и праща пари вкъщи. Неотдавна чух за относително новата онлайн телевизия BIT – медия с централа в Чикаго, с основна целева група милионите българи в САЩ и другите западни страни. Основатели на телевизията са двама братя, които от над десетилетие движат логистичен бизнес с камиони в Чикаго, преуспели са и са помогнали на хиляди българи да се установят там. Сред множеството преклонения и хвалби за това как с пот и труд са забогатели и са се погрижили за семействата си, а сега дават работа и на много други българи, нямаше и едно осъдително мнение за факта, че и двамата отначало са били нелегални имигранти, или другояче казано – икономически бежанци.

    В тази връзка и отговор на другия въпрос – не е необичайна практика при бягство някъде, първи да тръгне мъжа в семейството. Когато се установи на безопасно място, получи легален статут и може да изхранва жената и децата си, да прибере и тях. Несемейните мъже пък са също толкова вероятни бежанци – те са основна цел на вербуващи армии и нямат толкова семейни отговорности.

  6. А защо не спират в първата държава, където попаднат, ами непременно искат да идат точно пък в Германия, или в Холандия, или в Швеция? Или най-добре, защо не отиват в съседните им арабски или африкански държави?

    Отговорът на този въпрос е относително прост – защото в другите държави не ги искат. В Йордания има над половин милион бежанци, в Ливан – около 1 милион, над милион и половина са в Турция[4]. Това са огромни тежести върху държавите съседни на конфликта, продължаващи вече няколко години, и разбираемо отношението там към бежанците не е особено гостоприемно. Получаването на легален статут в Турция е изключително трудно, срещите с полицията обикновено завършват с побой, а ако случайно си кюрд – и по-зле.

    На този фон, Германия приветства бежанците, а като цяло в северна и западна Европа е възможно човек, независимо от произхода си, да работи здраво и да живее спокойно. България е в списъка от страни, които бежанските сайтове съветват да се избягват, поради лошото отношение и неадекватните мерки на властите. Не случайно огромните вълни към Германия минаха през Македония и Сърбия, а не през нас.

    Други арабски/мюсюлмански държави, като Катар и Саудитска Арабия, пък изобщо не приемат бежанци – безспорно пример, който някои у нас биха искали да следваме. Но да се сравняваме със страни, в които погазването на човешките права е ежедневие, ми се струва крайно неамбициозно. Какво следва? – да забраним на жените да излизат от къщи без придружител мъж?

  7. Точно това е проблемът – те идват от ислямски държави и ще искат да ни наложат шариат! Ще ислямизират стара християнска Европа! Как да ги приветстваме с добре дошли, като сред тях със сигурност ИДИЛ са внедрили екстремисти и терористи?

    Около 3% от населението на Европейския съюз се самоопределят като мюсюлмани. В България, Франция и Германия те представляват между 8 и 10 процента от населението[5, 6]. Бъдещи потенциални членки на ЕС са Албания и Косово, откъдето тези проценти може да се увеличат. В нито една от изброените държави досега няма шариат.

    А населението на Европа е над 500 милиона души[7]. За да се увеличи дори с един процент броят на мюсюлманите, бежанският поток трябва да продължи със същия темп в продължение на пет години. Дори цяла Сирия (около 20 милиона души[8]), да се изсипе в Европа, мюсюлманите пак ще бъдат под 7% от населението на съюза. Опасението, че може да „ни наложат” каквото и да било, граничи с параноята.

    Относно внедряването и сигурността – наивно е да се мисли, че ИДИЛ не биха се възползвали от възможността да пращат агенти в Европа. Само че те го правят и без бежански вълни – скорошните атентати във Франция бяха проведени от симпатизанти на ИДИЛ, родени и израсли с френски паспорти. Между свободата и сигурността винаги има неспокойно примирие и е изкусително човек да жертва малко от свободата си, за да се чувства по-сигурен (например при пътуване да се подлагаме на пълно сканиране на цяло тяло, с надеждата да хващаме терористи).

    Сър Уилям Блекстоун, един от бащите на модерната английска юридическа мисъл, е казал през 18-и век: „по-добре е десет виновни да избегнат наказание, отколкото един невинен да пострада”. Тази мисъл е наследство от библейската история за Содом и Гомор: дори в тези миязми на греха, Бог е склонен да прояви милост, ако се намерят праведни хора – защото невинните трябва да се пазят дори с цената на това виновните да бъдат пощадени.

    Аз лично не бих се нарекъл християнин, но сред най-върлите антибежанци у нас са именно някои християни и Българската православна църква, в пълно противоречие с писанията на Свещените им книги и ученията на собствения им Спасител.

На бежанската криза няма лесно решение, но скачането в крайности със сигурност не помага. Необходимо е внимателно и смислено проверяване на всеки, който иска убежище или преминава границата без документи. Но нека имаме предвид, че в родните страни на тези хора животът е кошмарен. И дори сред тях да има гнили ябълки, и дори не всички да са „истински” бежанци, и дори да са от друга раса и религия, не е човешко да им отказваме помощ.

1 септември 2015 г.

Разделянето на властта

Заглавието на този текст е игра на думи: не, няма да се спирам на това как и защо властта се поделя между политичeските партии и личности преди, след и по време на избори, а ще обърна внимание на доста по-тривиалното разделение на властите.

  1. България е република с парламентарно управление.
  2. Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.
  3. Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.

Това гласи небезизвестният член първи на българската конституция. Въпреки това в българското политическо говорене често се усеща една забележителна прекалено експлоатирана нотка – „за доброто на народа”. Това е градивният елемент в политическото пространство за популистките партии, включващи, но не ограничаващи се единствено до България без цензура (по-точно фракциите, на които се разпадна), Атака, Патриотичния фронт; и в по-малка степен, но все пак отчетливо: ГЕРБ, АБВ, БСП. Привидно единствените парламентарно представени формации, които не залагат на отнесен псевдонационализъм или грандиозни обещания за благоденствие в рамките на един мандат, са Реформаторският блок и ДПС. Първата, въпреки измамливо силното говорене и заявки за радикални реформи, анемична и не особено дейна поради собствените си вътрешни проблеми, а втората – негласно призната за политическото крило на мафията. На фона на политическата обстановка доверието в институциите и държавата като цяло е толкова ниско, че скоро ще подкопае дъното.

За всеки е сравнително очевидно, че един от големите проблеми на държавата се корени в безконтролната корупция, която, освен водеща до всекиму известните икономически последствия, задушава всякакво доверие в държавните институции. Липсата на доверие в институциите пък ги обезсилва, тъй като те разчитат на доверието и помощта на гражданите, и така в една безкрайна спирала. Основното недоверие към държавните звена се поражда от корупцията и дори усещането за таква. Всеки е попадал в ситуация, в която държавен чиновник малко или много е скланял прегрешилия гражданин към „почерпка”, както и обратното, и всестранната разпространеност на това „явление” е публична тайна. Корупцията е на толкова много нива – пътните полицаи, здравната каса, данъчните, че изглежда непобедима, но не е.

Мерките за борба с корупцията се съсредоточават основно в затягане на контрола или от горе надолу по йерархията, или от вън навътре (външен контрол), но кой и какъв контрол може да осъществява над съдебната система, парламента или изпълнителната власт, освен очевидното разхождане до изборните урни на всеки четири години, а напоследък и по-често? Дори принципно добри идеи като съществуването на независими агенции биват опорочени от пълната безконтролност и обгрижване на силните на деня. За щастие корупцията на най-високо ниво може да бъде ограничена чрез разделянето на властта и външен контрол.

Един от главните проблеми в първия ешелон на властта, била тя изпълнителна, законодателна или съдебна, е липсата на отчетност. Получава се така, че Висшият съдебен съвет (ВСС) например не се отчита пред никаква институция, или ако има контрол то той е абсолютно формален – например парламентарният контрол, който излъчват по БНТ всеки петък сутрин. В текущата организация на политическия процес липсва бърз и гъвкав начин народът, като суверен, да участва във вземането на решения, или дори назначаването на ръководни органи. Неслучайно се оказва, че шефът на БНБ е несменяем, или че главният прокурор е недосегаем. В същото време така наречените независими агенции са се преквалифицирали в пазители на властта – (Д)КЕВР използва цената на електроенергията за социална политика под диктовката на правителството, КЗК разчиства „неблагоприятни” фирми на опозиционерите и дава предимство на „правилните”, БНБ полуизбирателно отпуска държавна помощ на банки по не особено ясни критерии и пр. Целият този хаос води до често наблюдаваната „колективна безотговорност”, понеже една задача се спуска на множество държавни сектори без ясна цел или дори план за разпределение, а липсата на отчетност води до арогантност от страна на заемащите висши постове в държавата.

Първа стъпка във възстановяването на реда е консолидацията на отговорността. Това означава, че всеки началник е отговорен за действията на подопечните му и привеждайки този принцип в крайност – министърът е отговорен за всяко действие извършено от всеки чиновник в министерството независимо от позицията му. Разбира се, същото важи и за другите властови единици – парламент и съдебна система. Кадруването по различни места в системите трябва да бъде прекратено, за да могат институциите да действат нормално и в полза на хората, а не за обслужване на лични интерести, а това може да се постигне чрез търсене на отговорност за всяко действие по цялата верига.

Втората стъпка е разделянето на властите, което означава да бъдат обособени законодателната, изпълнителната и съдебната системи. Понастоящем съдилищата са в известен смисъл затворена екосистема: магистратите имат съсловия, чрез които се избира част от висшия съдебен съвет[1], който пък от своя страна назначава/освобождава съдии от определени позиции[2]. На практика съдебната система е държава в държавата, за която не важат обичайните правила. Създават се вътрешни течения, групи и групировки, които се борят за завземане на различни части от правосъдието. Директните последствия са ясно очертани и видни за всекиго – липсва неутралност в правораздаването, толерират се и се пробутват определени фирми за държавните поръчки, където маржът на печалба е огромен, прокуратурата се използва за разчистване на икономически и политически интереси, издаването на присъди е тромаво, а цялата система е в постоянен недостиг на средства. Освен липса на контрол върху законораздавателните органи, единадесет от общо 25 места във ВСС се запълват чрез гласуване в Народното събрание[3], което е грубо вмешателство в незвисимостта на съдебната власт и оставя възможности за сериозни политически влияния на най-високия етаж на правораздавателните структури. Изпълнителната власт е изцяло под крилото на Народното събрание, доколкото то гласува и одобрява кабинета[4], гласува вот на доверие или недоверие[5]. Няма директен контрол от суверена върху нито една от властите, което значи, че принципно, веднъж приета, властта може да не бъде връщана за дълги периоди от време. Забележително е, че народното събрание отделя една немалка част от времето си, за да се занимава с дейности непривични за законодателната власт, като изслушвания на директори на агенции, банкери и др., отчитане на изпълнителната власт и пр.[6]

Фиг. 1 Разпределение на властта в сегашната система
Възможни са два преки избора – за президент и парламент. ВСС се попълва на квоти, като 11 от общо 25-те места се избират от Народното събрание. Министерският съвет се предлага, одобрява и премахва чрез гласуване в НС.

За да бъде възможно най-ефективно проведено, разделянето на властите трябва да e възможно най-пълно. На практика, това означава да се изземат от НС всички процедури непривични за законодателната власт, а то да остане да действа като чист законотворчески орган. Тези непривични дейности включват избирането на служители за разнообразни постове в държавния апарат (например управителя на БНБ)[7], възможности за вмешателство в съдебната власт (т.е. парламентарните квоти във ВСС)[3], дори парламентарния контрол[6]. Това би могло да се реализира, единствено ако изпълнителната власт се установява пряко чрез избори, а предложените от съсловията членове на ВСС се подлагат на предварително одобрение отново чрез избори. Като страничен ефект това дава възможност хората да установяват пряк контрол върху това кой попада в изпълнителната, законодателната и съдебната власти, което е значително по-представителна форма на демократичен избор, отколкото съществуващата. Президентът като цяло има ограничен брой изпълнителни и законодателни правомощия[8] (разпускането на парламента, правото на вето и др.), които е удачно да бъдат запазени. Ръководствата на разнообразните (независими) агенции и институции следва да бъдат назначавани от изпълнителната власт, от кабинета или е възможно тези права да бъдат дадени на президентската институция. Все пак за най-добър ефект тези органи трябва да се сведат до минимум.

Фиг. 2 Разпределение на властта при директно избиране
Първичните институции на законодателната, изпълнителната и съдебната власт се избират пряко, също както и президентът. Предложенията за членовете на ВСС се правят от магистратите, но избирането им се извършва от суверена. Народното събрание няма права за вмешателство в законодателната и изпълнителната власт, а е чист законодателен орган.

Дори и при постановка с директен избор на всяка една от властите, остават много въпроси за мандатността на различните органи и контрола над тях след избирането им. Преди да разгледам мандатността, ще обърна внимание на взаимодействието между властите. Въпреки целѐната независимост, властите могат да действат като наблюдатели една на друга и по този начин да не позволяват цялата власт в държавата да се съсредоточава в рамките на една прослойка. Това е част от контрола осъществяван извън изборния процес, като по презумция предполагам, че такъв механизъм е не просто желан, а необходим! В този смисъл всяка от първичните четири институции (МС, ВСС, НС, президент) може да поиска обявяването на друга за нелегитимна, като по този начин автоматично предизвиква референдум (с пряко действие), чрез който се решава легитимността. Може да бъде оставена възможност и такъв референдум да бъде иницииран чрез обикновена подписка, подкрепена от определен процент от населението с право на глас. Ако институцията е определена като нелегитимна, то тя се разпуска незабавно и се насрочват избори за преизбирането ѝ, но не по-късно от три месеца след референдума. Когато МС или ВСС са определени като нелeгитимни, за установяване на приемственост и предотвратяване на парализиране на институциите, президентът назначава служебни до избирането на редовни такива. Когато става дума за законодателната власт, не е необходимо заместването ѝ със служебна, тъй като НС няма оперативна дейност, необходима за функционирането на държавата*. Служебните МС и ВСС нямат право да инциират референдум за проверка на легитимността на другите институции, гарантирайки гладко предаване на властта.

Предполагайки такова разделяне на властта на независими институции, представляващи всяка от властите, е нужно да се отбележат няколко особености относно работата на отделните властови структури.

  • Висшият съдебен съвет трябва да бъде постоянно действащ орган, осъществяващ единствено контрол върху съдебната система, а прокуратурата и следователските звена очаквано би трябвало да бъдат зачислени към изпълнителната власт. По този начин ще се гарантира невмешателството на държавното обвинение по въпросите на съда и обратното – липса на контрол от Висшия съдебен съвет върху институция с правомощия типични за изпълнителната власт. Самият Съдебен съвет трябва да се намали поне наполовина, осигурявайки практичността на идеята за директен избор. Членовете му, освен характерните ограничения разписани в закона за съдебната власт, не би трябвало да имат правото да практикуват в съдилищата, като по този начин се осигурява по-пълно разделение на оперативната от административно-контролна работа. При положение, че последното не е изпълнено, вероятно е да се окаже, че правораздаването прекалено силно се влияе от обществените настроения поради прекия избор на ВСС.
  • Министерският съвет определя и изготвя държавния бюджет. За разлика от текущата ситуация, в която е необходимо неговото гласуване в Народното събрание[9], тук предполагам, че това е изцяло право и привилегия на изпълнителната власт. Държавният бюджет, в крайна сметка, е основният инструмент за провеждане на политиката на правителството. Макар да не е нужно изрично одобрение от НС, все пак бюджетът трябва да бъде поставен в някаква рамка, за да не може Министерският съвет самоволно и безконтролно да го експлоатира. Тази рамка е задължение на законодателния орган, който определя максималния бюджетен дефицит, максимални и минимални относителни (спрямо целия размер на бюджета) разходи по основните направления (сигурност, здравеопазване, образование и т.н.), и други макропоказатели.

Директното избиране на властите и последващият контрол изискват провеждането на повече избори и референдуми, но дават бърз, гъвкав и ефективен начин за възпиране на овладяването на държавните структури, позволявайки непосредствени корекции от суверена. За да е възможно и практично това, трябва изборният процес да не е скъп, което на практика е възможно само чрез въвеждането на електронно гласуване. Мандатността на институциите във вече описаната организация е без толкова голяма важност, тъй като осъществяването на надзор над държавната власт е постоянно и пряко упражнявано от народа. Това означава, че може да бъдат използвани умерено дълги мандати за МС, НС и ВСС, например 5, 5 и 7 години съответно, без това да се отрази отрицателно върху тяхната работа. Полезно за установяване на приемственост между управленията би било разминаването на мандатите с (около) 2 години, при което новите властимащи биват принудени да работят конструктивно с останалите институции.

Сравнително ясно е, че така описаното разделяне на властите не е панацея и страда отчасти от същите проблеми, които са характерни за всяка представителна демокрация, но въвеждането на значителен директен външен контрол от страна на избирателите силно би потиснало някои крайни израждания наблюдавани в момента. Ясно е, че за такива сериозни промени са необходими някои поправки в Конституцияата и основни закони на страната, за чиито реализиране трябва сериозна политическа и гражданска воля.

* Изключение прави гласуването на държавния бюджет, но при предложената организация това задължение би падало върху изпълниетлната власт, а не НС. Парламентът единствено гласува основните ограничения на бюджета – максимален дефицит, максимален годишен дълг и т.н., докато бюджетът се изготвя от и се приема с акт на Министерския съвет.

11 август 2015 г.

За църквата и хората

Преди два дни едно въртящо се из медиите съобщение привлече вниманието ми, а именно негодуванието на Българската православна църква (БПЦ), че не е включена от парламентарните комисии в обсъждането на общественозначими въпроси. Ето и самото писмо изпратено до председателя на парламента публикувано от „Дневник”:

УВАЖАЕМА ГОСПОЖО ПРЕДСЕДАТЕЛ,

По решение на Св. Синод на Българската православна църква - Българска Патриаршия от заседанието му на 09.07.2015 г., прот. № 19 – пълен състав, се обръщаме към Вас по повод сътрудничеството ни във взаимна полза за обществения диалог в законодателния процес по приемането на закони, потребни на българския народ.

Светата ни родна Православна църква всякога е проявявала загриженост и е изразявала позиция по онези обществени отношения, които намират законодателна уредба.

Трайно се утвърди в деловите отношения между законодателния орган и Св. Синод на БПЦ - БП взаимно полезно сътрудничество в обществен интерес.

През последните близо 15 години установила се практика е законопроекти с предметен обхват по важни обществени въпроси, които се отнасят до живота, здравето, морала, образованието, културното наследство, здравен и социален статус на духовенството, статус на вероизповеданията, данъци, вещно-правни въпроси и др. да се изпращат за становище на Св. Синод от председателя на съответната водеща постоянна комисия.

Светият Синод всякога се е отзовавал и е представял своите становища, както за първо четене по принципите на изпратените му законопроекти, така и с предложения за конкретни редакции за второ четене.

Добра практика беше да се канят определените от Св. Синод представители при обсъждането на законопроектите на първо и второ четене в постоянните комисии, за да вземат отношения по принципите и конкретните разпоредби на законопроектите.

Прави впечатление, че в последно време, тази взаимно полезна практика и за двете институции е позабравена, но искрено се надяваме, че не е изоставена.

Конкретен пример, който можем да посочим е Законопроектът за предучилищното и училищно образование, който не е изпратен за становище на Св. Синод на БПЦ - БП, нито са поканени негови представители на обсъждането му на първо и второ четене в заседанията на водещата постоянна Комисия по образованието и науката. От отделни народни представители и общественици се информирахме, че е приключило обсъждането на законопроекта за второ четене във водещата комисия и се очаква доклад за второ четене в пленарно заседание на Народното събрание. От доклада на водещата комисия за първо четене на 17 декември 2014 г. става ясно, че на обсъждането му за първо четене са поканени голям кръг институции и обществени организации, но за съжаление сред тях не е представител на Св. Синод на БПЦ - БП. Този факт говори сам по себе си.

Държим да Ви уверим, че Св. Синод не само от години наред поставя жизненоважния въпрос за духовното и телесно здраве на българското общество - въвеждането на вероучение в българското училище, но и може да бъде полезен по принципни въпроси, свързани с развитието на човешката личност, които са в основата на Христовото учение и християнската нравственост. Не бива да се забравя, че когато е нямало българска държава и образователна система в годините на робството, единствено Църквата е съхранила образованието чрез училищата, създадени и поддържани от нея.

Приемете нашето писмо до Вас и в контекста на актуалността на внесения от Министерския съвет законопроект за изменение и допълнение на Закона за нормативните актове, чийто основен предмет е необходимостта от обществено обсъждане на законопроектите.

Уважаема г-жо Председател,

Мотивирани сме да се обърнем към Вас за съдействие, като направите достояние нашето писмо до председателите на постоянни комисии в 43-то Народно събрание и председатели на парламентарни групи, като вярваме и се надяваме, че както и досега, ще работим във взаимно полезно сътрудничество за добруването на българския народ.

С уважение,
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД
ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ
Н Е О Ф И Т

Без да имам обособено мнение за мотивите на БПЦ да изпрати подобно писмо, смятам, че освен проява на лош вкус, подобни искания са и противозаконни.

Патриархът споменава „утвърдени делови отношения” между църквата и Народното събрание, без да пояснява какви точно са те, от кого (от страна на НС) са осъществени и на каква законова база почиват. Водачът на БПЦ също твърди, без да споменава конкретни имена, че има установена практика законодателни проекти да бъдат изпращани за становище на Св. Синод от председатели на съответните постоянни комисии в законодателния орган. Предполагайки, че вярата и убежденията на патриарха не му позволяват да изкривява или откровено да крие истината, единствено остава да предаде на прокуратурата тези имена и срещу тях да бъдат подвигнати обвинения по престъпления от общ характер.

Ако наистина твърденията на Неофит са верни, то това означава, че отделни народни представители са нарушавали съзнателно конституцията на Република България![1] В основния закон специфично е спомената ролята на вероизповеданията в обществения живот:

Чл. 13.

  1. Вероизповеданията са свободни.
  2. Религиозните институции са отделени от държавата.
  3. Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
  4. Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.

Конституцията изрично забранява на религиозните институции да се месят в държавната власт (ал. 2), а също религиозните институции и верските убеждения да се използват за политически цели (ал. 4)!

Същият член от основния закон не позволява на БПЦ да изисква от държавата да въведе вероучение в училищата. Нещо повече, в много страни съществуват неделни училища, в които заинтересованите миряни могат да изучават изповядваната от тях вяра. У мен недоволство буди желанието на БПЦ да накара държавата да въведе и заплаща задължително изучаване на християнската вяра в светските училища, но самата църква не се наема да организира нещо, което според законите е изцяло нейно задължение и право.

31 юли 2015 г.

Имаше ли избор Реформаторския блок?

Човек е обречен да бъде свободен. Така грубо може да обобщим една от тезите на френския философ Жан-Пол Сартър. Независимо от обстоятелствата, човек има радикалната свобода да избира. Дори нарочният опит за липса на избор е въпрос на избор. Да си припомним историята за групата катерачи в планината:

След дни изкачване по стръмна пътека, група катерачи стигнали до място, където огромна скала препречвала пътя нагоре. Били близо до върха, но от двете им страни планинският склон бил непроходим, нямало път и покрай скалата. На пръв поглед нямали друг избор, освен да се върнат наобратно.
Но не и според принципите на радикалната свобода. Сартър би казал, че избор винаги има – катерачите можели и да скочат от планинския склон в пропастта. Смъртта също е избор, макар и окончателен.

Миналата седмица Радан Кънев нарече „исторически компромис” постигнатото споразумение между ГЕРБ, Реформаторския блок и ДПС за конституционна реформа на съдебната власт. Това му изказване раздели електората на РБ на две части – Разочаровани и Примирени. Разочарованите – от „прегръдката” с ДПС, от „задкулисната сделка”, от половинчатата (да не кажем четвъртинчата) реформа, която оставя най-важните проблеми нерешени. И Примирените – тези, за които четвърт реформа е по-добре от нулева и за които диалог с ДПС е неизбежна част от управлението в контекста на осемпартиен парламент.

Ключово, надали има някого от избирателите на Реформаторите (или, впрочем, от всички останали необлагодетелствани наблюдатели), който да е напълно доволен от съгласувания вариант на реформата.

В нашата аналогия, господин Кънев е единият от четиримата коалиционни катерачи, тръгнали към връх Истинска реформа. Мъкне тежка раница, пълна с компромиси между неособено естествените си съюзници, които сформираха блока преди две години. Другарите му по стръмната пътека към реформите са, меко казано, незаинтересовани. Дали ще стигнат или не, на ГЕРБ, ПФ и АБВ им е все тая – те нищо такова не са обещавали предизборно.

Липсата на квалифицирано мнозинство у коалицията е скалата, срутила се върху пътеката под натиска на миналогодишните изборни резултати. Тя остави РБ без видим път към върха и на пръв поглед без избор – освен връщане назад и излизане в опозиция. Господин Кънев вероятно леко надцени потенциалния си електорат, като заяви, че щял да иде на избори с 15 – 18% подкрепа наесен, ако беше поставил ултиматум на коалиционния си партньор и беше излязъл от правителството при липса на категорична и пълна реформа на съдебната система. Но е прав, че това беше лесният избор – връщане.

Вместо това, той реши да упражни радикалната си свобода и да скочи в пропастта на Местановата прегръдка. Или поне това е мнението на групата на Разочарованите гласоподаватели на РБ. До голяма степен за това мнение допринесе и визуалното послание от деня, в който беше обявено споразумението – Радан Кънев и Лютви Местан, рамо до рамо пред гората от микрофони в защита на „историческия компромис”.

Аз обаче бих оприличил съгласуването с ДПС не на пропастта покрай пътя, а по-скоро на една странична, трънлива пътека, която води към друг връх – да го наречем връх Малка реформа. На връх Малка реформа явно гласуване няма. Но все пак е по-нависоко от дълбоката котловина, в която се намира в момента съдебната система. И гледката към връх Истинска реформа е по-ясна, макар и в повечето дни той да е обвит в гъстите мъгли на липсата на политическа воля.

Въпросът е дали по тръните на пътеката към връх Малка реформа на Реформаторския блок няма да му се развържат обувките, да му изпадне половината багаж от раницата и да се препъне в пропастта на опозиционерството. Десните дълго време го играха този мач – от 2001 до 2014 година насам все като малка опозиционна партия в парламента, със силно мнение по всеки въпрос, но без мандата да действат. Това е комфортна позиция, защото не изисква маневриране – много е лесно да отстояваш идеалистична принципна позиция, когато не ти се налага да се занимаваш с реалното постигане на резултати. И това, за мен, е истинската пропаст в нашата притча.

Излизането на РБ от коалицията не гарантира предизвикване на нови избори, макар че често пророкувания и отляво, и отдясно алианс ГЕРБ–ДПС е малко вероятен поради публичната токсичност на всеки от партньорите за другия. Но пък, оставайки в нея, реформаторите трябва много премерено да избират следващите си стъпки.

Сред Разочарованите има много, които днес се кълнат, че повече няма да гласуват за Реформаторите. С тях господин Кънев трябва да комуникира далеч по-добре, отколкото досега, да се дистанцира от ДПС и коректно, неарогантно да обясни причините за действията си пак и пак, докато не ги убеди да се върнат обратно.

Слушането също няма да му навреди, за разлика от отсъствието му от страната, докато парламентът бламираше предложенията за есенния референдум. Това, впрочем, също трябва да бъде добре обяснено – и то така, че да не остане и сянка от съмнение, че е имало танто-за-кукуригу с ДПС. Слушането на електората и изпълнението на предизборната програма са колоните, на които всяка партия би следвало да гради политиката си, особено когато е на власт. Традиционно у нас това не е така, предимно защото гореспоменатият електорат не държи особено нито на едното, нито на другото. Господин Кънев дава вид на лидер, който би искал не само да запази, но и да увеличава броя на избирателите си чрез диалог и чрез доказани усилия за изпълнение на обещаваното.

„Ако никой не се изметне, ние ще постигнем най-радикалното от нашата предизборна програма”, каза той в дните след историческия компромис. Това също е леко надценяване – дотолкова, доколкото постигнатото споразумение за реформа е далеч от радикалните промени, които са необходими. Но по пътя на радикалната свобода, един ден може би ще се стигне и до този връх.

Послепис: Този текст беше написан в дните преди избирането на Мая Манолова за омбудсман на Република България и затова не го обсъжда. Авторът отчита, че това събитие оцветява валидността на текста и присърце би приел цивилизована дискусия по въпроса в коментарите

24 април 2015 г.

Vox populi

От всички инструменти на демократичното управление няма по-значим от допитването до народа. Референдумът е израз на пряката воля на първоизточника на държавната власт, така че би било нормално да има не просто консултативни функции, а нещо повече – да има законово и нормативно изражение. По същество в момента допитванията до народа са напълно обезсилени (дали случайно или умишлено е въпрос на различна дискусия). За осъществяване на чл. 1, ал. 2 от Конституцията на Република България, който гласи

Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.
е нужно пълно преосмисляне на настоящата система за пряко участие на народа в управлението.

Системата за провеждане на референдум в момента е[1]:

  • За започване на процедура за провеждане на референдум са необходими поне 200 хиляди подписа. Това е около 2.7% от общото население на страната[2] или над 2.9% от имащите право на глас[3]. Това прави дори инициирането на процедурата трудно и тромаво.
  • Внасянето на 200 хил. подписа не гарантира започването на допитване до народа. Предложението за референдум се разглежда от Народното събрание и то може по свое усмотрение да откаже провеждането му.
  • Ако бъдат внесени 500 хил. подписа (над 7.2% от имащите право на глас) Народното събрание е задължено да проведе допитването до народа, но(!) въпросът на референдума се избира с гласуване на парламента.
  • Дори след фактическото провеждане на референдума, условията за влизане на решението в сила са толкова завишени, че практически целият процес е политически обезкървен. Решението от допитването влиза в сила при 50% + 1 глас за едната теза и единствено ако гласуват поне същия брой хора, колкото са гласували на последните парламентарни избори. Ако някое от тези условия не е изпълнено, решението се връща за дообсъждане в Народното събрание.

Фиг. 1 Схема на процедурата за провеждане на референдум по настоящия закон, регламентиращ прякото участие на гражданите във властта[1].

Често се повдига въпросът за представителността на едно такова допитване. Вземайки предвид, че границата за влизане на партия в Народното събрание е 4% от действителните подадени гласове[4] (при 40% избирателна активност – 1.6% от изобщо имащите право на глас), това значи, че всяко допитване при същата избирателна активност има по-голяма представителност от самото Народно събрание. Парадоксът е, че по-малко представителна институция решава дали и как да бъде проведен референдумът, който е с по-голяма представителност! В допълнение, при пропорционалната система, работеща в момента в страната, тежестта на негласувалите се разпределя пропорционално на резултатите от взелите участие гласоподаватели и няма долна граница за представителността на гласуването. Няма причина да се смята, че за референдума трябва да се налагат така тежки условия, а напротив, съвсем нормално би било да се очаква (по подобие на гласуването за парламент), че невзелите участие в изборния процес са готови да приемат равнопоставено и двата възможни изхода от референдума и се отказват от правото си на глас, като оставят гласуващите да вземат окончателното решение.

Друг дискутиран проблем е цената на един референдум. Тя е съизмерима с провеждането на избори, но това е валидно само и единствено предполагайки конвенционално гласуване. При положение, че е налична система за електронно гласуване, цената на допитването до народа е практически нулева.

Разбира се, за да може да бъде процесът на провеждане на референдума валиден, трябва по подразбиране да бъдат изпълнени две прости условия:

  • Въпросът да бъде еднозначен, с два възможни отговора – „да” и „не”! При провеждането на последното допитване до народа (на 27.01.2013 г.) това не беше изпълнено. Поставеният въпрос
    Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?
    е ако не двусмислен, то подвеждащ, тъй като е изграден от две прости, но независими части:
    Да се развива ли ядрената енергетика в Република България?
    и
    Да бъде ли изградена нова ядрена електроцентрала?
    Самият факт, че зададеният въпрос не е прост и може да има противоречие в тълкуванието, въвежда възможността за погрешно тълкуване на отговора. Какво би станало, ако един хипотетичен гласоподавател желае да бъде развивана ядрената енергетика на България (например, чрез удължаване сроковете на експлоатация на АЕЦ „Козлодуй”), но не желае да бъде строена нова ядрена централа? Този човек е поставен пред сериозен проблем, понеже при отговор „не”, това може да се тълкува като нежелание за развиване на ядрената енергетика, докато гласът му „да” би означавал, че желае изграждането на нова АЕЦ.
  • Не бива да противоречи на конституцията! За да е изпълнено това, Конституционният съд трябва да излезе с тълкувателно решение относно валидността на въпроса. Доколкото това е забавяне на процеса, е възможно да бъде регламентиран приоритет на въпросите за референдум пред другите задачи на съда и да бъде поставен краен срок за решението (например 1 месец).

Предполагайки, че тези условия са изпълнени и референдумът е произвел решение, това решение трябва да става безусловно част от правно-нормативната база на българското законодателство, като в срок от 1 месец се обнародва в Държавен вестник – т.е. референдумът да има пряко действие (подобно на конституцията, без намеса на Народното събрание) и да има предимство пред другите вътрешни закони/актове. Това е нужно, за да бъдат създадени условия допитванията до народа да имат практическа тежест. Предвид прякото действие, референдумът не бива да подлежи и на вето от президентската институция, тъй като той директно е олицетворение на волята на избирателите. Все пак, трябва да бъдат отчетени някои особени случаи и въведени няколко прости ограничения:

  • Референдумът не може да променя конституцията – Доколкото конституцията регламентира основния закон и е с приоритет пред решенията взети на референдум, удачно е едно допитване да не може да я мени. Изменянето на Конституцията трябва да остане като единствена цел и прерогатив на Великото народно събрание.
  • Референдумът не може да изменя бюджета – Бюджетът е инструмент на изпълнителната власт за реализиране на политиките на дадено правителство и независимо дали правителството се избира пряко или косвено, не може да се очаква комплексността на държавните финанси да е от компетенцията на средностатистическия избирател. Освен това възможността да бъдат променяни приходните/разходните пера в движение би внесло хаос в работата на държавните институции и несигурност в бюджетното планиране.
  • Референдумът не може да отменя съдебни решения или като цяло да носи юридическа тежест – Две прости съображения пораждат това ограничение: от една страна избирателят не е компетентен да взема квалифицирано отношение по съдебната практика, от друга биха се нарушили правата на съдения да получи процес съобразен със законите на страната (due process).
  • Референдумът трябва да може да променя правилата за вътрешната организация и дейност на Народното събрание (включително отзоваване на народни представители), за разлика от настоящия Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт[1], и по-точно чл. 9, ал. 2, т. 5
  • На последователни референдуми може да се задават противоречащи си въпроси, като в сила влиза проведеният на по-късна дата.
  • Един и същ въпрос може да се задава неограничен брой пъти и всеки път е валиден отговорът от най-скорошното допитване.

За да имат практическа стойност подобни промени, започването на процедура за провеждане на референдум трябва да бъде сравнително лесно осъществимо от всички заинтересовани страни. В обществен интерес е както да може да се инциира допитването до народа от държавните институции, така и да е възможно това да става чрез (неголеми) групи от активни граждани, тъй като в крайна сметка решението по зададения въпрос остава в ръцете на избирателя. Приложими са следните два независими начина за изискване на провеждането на допитване:

  • Чрез подписка от 1% от имащите право на глас (около 65 хил. души) – Прагът е достатъчно нисък, за да може сравнително лесно да бъдат събирани подписите (или в най-общ смисъл съгласието, ако съществува електронна система за това) на граждани и не е по-висок от необходимия брой хора гласували за дадена партия, за да получава тя държавна субсидия. В такъв смисъл, ако даден брой гласуващи са достатъчно много за отделянето на публични финанси за субсидиране на дадена партия, то не може да се очаква, че са прекалено малко за изискване за произнасяне на суверена по общественозначими въпроси!
  • Всяка от държавните институции трябва да може да започва допитване (в известен смисъл „вот на доверие”), като по този начин да си осигури подкрепа за прокарване на дадена политика.

За провеждането на референдума, разбира се, трябва да е налична система за гласуване, гарантираща неманипулируемостта на вота (или поне силно ограничаваща възможностите за манипулация). В най-общи линии трябва да бъдат актуализирани и проверени избирателните списъци, като това е съвсем тривиална задача при работещ електронен регистър на гражданите. Така или иначе, това е необходимо, за да работи предложената в друг наш текст методика за електронно гласуване. Нищо не пречи да присъства и активна регистрация, но това е въпрос за друга дискусия.

Предполагайки, че съществува активна система за електронно гласуване, провеждането на референдумите може да бъде организирано чрез създаването на общ електронен регистър на предложенията, в който постъпват потенциалните въпроси за референдум. Този регистър трябва да е достъпен, както дистанционно, така и от компютърни терминали разположени във всяка община (аналогично на начина описан за провеждане на електронното гласуване). Въпроси могат да постъпват от всеки избирател и от всяка от държавните институции.

Гражданите заявяват желанието си за провеждане на допитване по дадения въпрос в рамките на 6 месеца от регистрирането му в системата, като след изтичането на този срок предложението бива отхвърлено, ако не успее да събере съгласие от поне 1% от имащите право на глас. Това първично одобрение на въпроса е необходимо, за да се гарантира минимална представителност и заинтересованост на избирателя към поставения проблем.

При условие, че предложението е събрало необходимото одобрение от избирателите, то автоматично бива препратено до Конституционния съд за тълкувателно решение по законността на въпроса – дали не противоречи на основния закон и дали попада в описаните ограничения (не се отнася до държавния бюджет и не изменя съдебни решения). За изчерпателност и простота съдът също определя дали въпросът е еднозначен. В рамките на 1 месец компетентната институция (съдът) приема, или, при условие че не са изпълнени необходимите условия, мотивирано отхвърля предложението.

След като предложението е получило одобрение от съда, може да бъде насрочена дата за провеждане на референдума. Има две практични възможности за това:

  1. Президентът с указ насрочва дата за провеждането на референдума.
  2. Датата за допитването се насрочва автоматично – за даден период, примерно на всеки 3, 4 или 6 месеца, се провежда референдум, включващ всички одобрени през този период въпроси.

Независимо от начина на насрочване на датата за референдума, трябва да е отделено някакво минимално време (например 1 месец) за обществено обсъждане на въпроса/въпросите на референдума преди самото гласуване. Както и при електронното гласуване, няма необходимост изборният процес да е ограничен до един единствен ден, а е възможно, даже практично, гласуването да продължава 1 седмица. По този начин във вота ще могат да се включат повече хора в удобно за тях време. Резултатът от референдума се обнародва в рамките на 1 седмица, като е възможно (при необходимост) да бъде поставен и минимален праг за представителността на допитването, например 10% от имащите право на глас. Особен е случаят, когато има противоречащи въпроси в рамките на една кампания, като при това положение за приет се смята този събрал повече гласове, независмо утвърдителни или не.

Фиг. 2 Схема на предложената процедурата за провеждане на референдум.

Сравнително ясно е, че предложеният начин за пряко участие на гражданите във властта е по-прост от настоящия и позволява значителна намеса на суверена в управлението на държавата, но това е и целта на тези промени. Иззети са на практика всички възможностти на Народното събрание да блокира или бави процеса, но за да бъде реализирана тази схема са необходими ключови изменения в конституцията. За съжаление не е ясно дали има политическа и гражданска воля за толкова радикални промени, но въвеждането им би позволило на гражданите да участват пряко в управлението, и то не само на хартия.