30 септември 2015 г.

Седем отговора към антибежанците

След хаоса покрай изказванията на премиера Бойко Борисов и немския канцлер Ангела Меркел в последните дни на тема „гореща точка”, бежанската криза в Европеския съюз отново е на дневен ред. Блогът на Jelev добре резюмира основните положения в размяната на реплики между нашата страна и Брюксел, макар и в леко саркастичен тон, така че няма да отделям повече пространство за целта. Няма да се спирам и на въпросите дали госпожа Меркел беше права да отвори широко майчина пазва за всички бежанци, след което временно да забрави Шенгенското споразумение, дали Унгария разумно вдига бариери по границите на Европейския съюз, нито пък дали Русия или САЩ са „добрите” в гражданската война в Сирия. Тези въпроси са външни за България и не ни засягат чак толкова, а информацията за тях винаги е оцветена от различни интереси и не може много-много да ѝ се има доверие. По-скоро ми се ще да обърна внимание на някои от най-честите коментари за бежанците, които чувам от приятели и познати, и чета по форумите.

  1. Като толкова ти пука за бежанците, защо не си ги вземеш вкъщи? Защо не ги наемеш на работа?

    Повечето хора нито са квалифицирани, нито разполагат със средствата или пространството да приемат у дома си бежанци. Нелогично е да се очаква някаква форма на непосредствено участие, за да има право човек на мнение по който и да било въпрос. Това е едно от малкото неща, които ни различават от животните – умението да разсъждаваме за обекти и събития, които не са непосредствено пред погледа ни.

    Подкрепата трябва да идва от държавата, която предлага убежище, както и от международните институции, посветени на бежанците от войните по света. Тази подкрепа трябва да е адекватна и целенасочена – не само за оцеляването на хората, но и за последващото им интегриране в обществото чрез обучения по български език и за придобиване на други необходими професионални умения. Когато това се случва, е по-лесно и бежанци да бъдат вземани на работа, което впрочем и сега не е рядко явление.

    Разбира се, всеки, който все пак иска да помогне лично, може да го направи – дали чрез дарения („Хуманитарна помощ за бежанците в България” имат фейсбук страница) или чрез участие в доброволчески програми. Това е по-адекватен начин за помощ от предполагаемото подслоняване на непознати у дома от хора без подготовка и възможности ...

  2. Аз пък не искам от моите данъци да се хрантутят някакви пришълци!

    Първо, употребата на изрази като „пришълци”, „нашественици”, „рояци” е типично за фашистката реторика – обезчовечаване на различните. Преди и по време на Холокоста евреите и циганите обичайно са сравнявани с плъхове и други вредители – реторичното обезчовечаване прави по-лесно за публиката приемането на практическото, брутално обезчовечаване на различните, чрез затварянето им в лагери и лишаване от елементарни човешки и социални права.

    Второ, управлението на данъчните постъпления не е (и не бива да бъде) в ръцете на индивидуалния данъкоплатец. Веднъж платени, те вече не принадлежат нему. Все едно да се оплакваш на магазинера от кварталната бакалия, че е използвал част от „твоите” пари да си купи кутия цигари вместо кило банани ...

    Държавата използва постъпленията от данъци за всякакви цели, които е преценила за добри за общото благо – дали за да купува руски самолети, дали за да строи магистрали, дали за да плаща помощи на безработни, социално слаби, пенсионери, и когато се налага, бежанци. Контрол върху харченето на държавния бюджет има Народното събрание, където всеки имащ право на глас е представен. За съжаление, механизмите за оказване на влияние върху народните представители от страна на народа у нас не са добре развити – но това е тема на друг наш пост.

    Трето, немалка част от парите, които се дават за подпомагане на бежанците, идват от международни институции, а не от нашия „джоб”[1].

  3. Баба ми взима 150 лева пенсия, а един бежанец – над 1000 лева помощи! Това е недопустим позор!

    Първо, цената от 1100 лева на бежанец е почти произволно извадена през 2013 година от тогавашния вътрешен министър Васил Маринов. Относително подробен материал за „метода” на изчисление намерих в публикация на Капитал[1] от същата година. Тази сума не се дава на ръка, а се формира от разходи за настаняване, медицински, курсове и прочее.

    Второ, средната пенсия у нас е около 300 лева[2] – това е сумата, която средният пенсионер получава на ръка всеки месец. „Цената” за държавата за издръжката на пенсионера (който в огромното си мнозинство вече има къде да живее, така че помощ за настаняване не би трябвало да е нужна) се формира от тази сума, плюс всички останали видове помощ, която се оказва на пенсионираните граждани у нас – енергийна, транспортна, коледна и т.н. За съжаление, не откривам данни за това каква сума от бюджета се отделя средно месечно за всеки пенсионер у нас – ако някой има достъп, може да помогне тук.

    Във всеки случай, това са две групи хора, които са по един или друг начин уязвими в нашето общество и имат нужда от държавно подпомагане – не е редно да ги поставяме едни срещу други.

  4. Ама тия бежанци половината даже не са сирийци! Защо не си стоят по техните си страни да се бият с лошите и да се борят за по-добър живот?

    В последната година над 1000 души са загинали в директни въоръжени конфликти в следните държави по света: Афганистан, Ирак, Сирия, Нигерия, Камерун, Нигер, Чад, Палестина, Сомалия, Кения, Судан, Пакистан, Либия, Йемен, Египет, и не на последно място – Украйна[3]. Повечето от тези конфликти са с характеристиките на гражданска война – няма директна инвазия от външни сили, срещу които местното население да запаше чифтето на дяда си и гордо да се опълчи. По-скоро фракции от същото местно население се бият срещу други фракции, а по-голямата част от хората са хванати по средата, избивани са и им е отнемано всичко земно, заради принадлежността им към една или друга религиозна или социална общност.

    Възможностите са три – или оставаш на място и гладуваш, или се присъединяваш към една от воюващите сили, за да стреляш по непознати хора в името на нечия неясна икономическа кауза; или бягаш натам, където е мирно и има шанс да живееш човешки. България има привилегията да не е била сцена на военен конфликт от 1945 година насам и изглежда сме позабравили вкуса на ужаса и паническия страх. Аз лично знам какво бих избрал, ако в един красив бъдещ момент феновете на Левски и ЦСКА, например, решат да се въоръжат още по-тежко и почнат да се пуцат по улиците на града и да си обстрелват едни на други стадионите с артилерийски снаряди.

    Така че е нормално да виждаме бежанци от всички краища на Близкия изток и Африка, с всякакъв нюанс на кафява или черна кожа.

  5. Но идват и такива, които не бягат от война, а са икономически мигранти. И като са бежанци, защо идват само мъже, къде са им жените и децата?

    Първото твърдение най-вероятно е вярно, макар че повечето икономически бежанци намират по-лесни начини за придвижване от масово тичане презглава из граничните бразди и укриване от полицията по европейските гари. С този въпрос е редно да се занимават агенциите, издаващи разрешение за предоставяне на убежище – да установяват дали човекът, който кандидатства, наистина е подложен на гонение или опасност в родината си, или просто търси по-добър живот.

    Казвам „просто” – но не е. Изглежда ми много лицемерно точно ние българите да се сърдим на едни хора, че търсят с цената на всичко по-добър живот за себе си и семействата си, при положение че всеки от нас има роднина или приятел, който живее повече или по-малко нелегално в чужбина и праща пари вкъщи. Неотдавна чух за относително новата онлайн телевизия BIT – медия с централа в Чикаго, с основна целева група милионите българи в САЩ и другите западни страни. Основатели на телевизията са двама братя, които от над десетилетие движат логистичен бизнес с камиони в Чикаго, преуспели са и са помогнали на хиляди българи да се установят там. Сред множеството преклонения и хвалби за това как с пот и труд са забогатели и са се погрижили за семействата си, а сега дават работа и на много други българи, нямаше и едно осъдително мнение за факта, че и двамата отначало са били нелегални имигранти, или другояче казано – икономически бежанци.

    В тази връзка и отговор на другия въпрос – не е необичайна практика при бягство някъде, първи да тръгне мъжа в семейството. Когато се установи на безопасно място, получи легален статут и може да изхранва жената и децата си, да прибере и тях. Несемейните мъже пък са също толкова вероятни бежанци – те са основна цел на вербуващи армии и нямат толкова семейни отговорности.

  6. А защо не спират в първата държава, където попаднат, ами непременно искат да идат точно пък в Германия, или в Холандия, или в Швеция? Или най-добре, защо не отиват в съседните им арабски или африкански държави?

    Отговорът на този въпрос е относително прост – защото в другите държави не ги искат. В Йордания има над половин милион бежанци, в Ливан – около 1 милион, над милион и половина са в Турция[4]. Това са огромни тежести върху държавите съседни на конфликта, продължаващи вече няколко години, и разбираемо отношението там към бежанците не е особено гостоприемно. Получаването на легален статут в Турция е изключително трудно, срещите с полицията обикновено завършват с побой, а ако случайно си кюрд – и по-зле.

    На този фон, Германия приветства бежанците, а като цяло в северна и западна Европа е възможно човек, независимо от произхода си, да работи здраво и да живее спокойно. България е в списъка от страни, които бежанските сайтове съветват да се избягват, поради лошото отношение и неадекватните мерки на властите. Не случайно огромните вълни към Германия минаха през Македония и Сърбия, а не през нас.

    Други арабски/мюсюлмански държави, като Катар и Саудитска Арабия, пък изобщо не приемат бежанци – безспорно пример, който някои у нас биха искали да следваме. Но да се сравняваме със страни, в които погазването на човешките права е ежедневие, ми се струва крайно неамбициозно. Какво следва? – да забраним на жените да излизат от къщи без придружител мъж?

  7. Точно това е проблемът – те идват от ислямски държави и ще искат да ни наложат шариат! Ще ислямизират стара християнска Европа! Как да ги приветстваме с добре дошли, като сред тях със сигурност ИДИЛ са внедрили екстремисти и терористи?

    Около 3% от населението на Европейския съюз се самоопределят като мюсюлмани. В България, Франция и Германия те представляват между 8 и 10 процента от населението[5, 6]. Бъдещи потенциални членки на ЕС са Албания и Косово, откъдето тези проценти може да се увеличат. В нито една от изброените държави досега няма шариат.

    А населението на Европа е над 500 милиона души[7]. За да се увеличи дори с един процент броят на мюсюлманите, бежанският поток трябва да продължи със същия темп в продължение на пет години. Дори цяла Сирия (около 20 милиона души[8]), да се изсипе в Европа, мюсюлманите пак ще бъдат под 7% от населението на съюза. Опасението, че може да „ни наложат” каквото и да било, граничи с параноята.

    Относно внедряването и сигурността – наивно е да се мисли, че ИДИЛ не биха се възползвали от възможността да пращат агенти в Европа. Само че те го правят и без бежански вълни – скорошните атентати във Франция бяха проведени от симпатизанти на ИДИЛ, родени и израсли с френски паспорти. Между свободата и сигурността винаги има неспокойно примирие и е изкусително човек да жертва малко от свободата си, за да се чувства по-сигурен (например при пътуване да се подлагаме на пълно сканиране на цяло тяло, с надеждата да хващаме терористи).

    Сър Уилям Блекстоун, един от бащите на модерната английска юридическа мисъл, е казал през 18-и век: „по-добре е десет виновни да избегнат наказание, отколкото един невинен да пострада”. Тази мисъл е наследство от библейската история за Содом и Гомор: дори в тези миязми на греха, Бог е склонен да прояви милост, ако се намерят праведни хора – защото невинните трябва да се пазят дори с цената на това виновните да бъдат пощадени.

    Аз лично не бих се нарекъл християнин, но сред най-върлите антибежанци у нас са именно някои християни и Българската православна църква, в пълно противоречие с писанията на Свещените им книги и ученията на собствения им Спасител.

На бежанската криза няма лесно решение, но скачането в крайности със сигурност не помага. Необходимо е внимателно и смислено проверяване на всеки, който иска убежище или преминава границата без документи. Но нека имаме предвид, че в родните страни на тези хора животът е кошмарен. И дори сред тях да има гнили ябълки, и дори не всички да са „истински” бежанци, и дори да са от друга раса и религия, не е човешко да им отказваме помощ.

Няма коментари: